Archive Page 2

Сагата „Хенди“ продължава…

Днес получихме отговор от КЗП (най-после):

По повод постъпила Ваша жалба в Комисията за защита на потребителите /КЗП/ с вх. № Ц-03-11778 от 15.12.2010г. относно сключен договор за мобилни услуги, Ви уведомявам, че проверката на „Хенди Тел”ЕООД продължава и ще бъдете уведомена за окончателните резултати, след  приключването й.

Малко, но от сърце, както се казва. Ако не друго, изглежда сякаш правят нещо. 🙂 Което означава, че всяка една жалба в повече е добре дошла.

Освен това разбрах, че М-тел са одобрили жалбата на бившия ми съквартирант, като са му спрели договора без да плаща неустойки. С което дотук имаме две уважени от М-Тел жалби. Може би все пак тези неща с договорите са за който клъвне, защото има доста хора, които или не искат да се занимават, или не знаят какво да правят и са съгласни да си плащат сметките. Всичко си зависи от нас.

Любопитно ми е какво ще се случи по-нататък. Ще пиша, когато получим резултата от проверката на Хенди.

 

Хенди – развръзката

В крайна сметка жалбата ни беше одобрена от М-тел. Договорът беше спрян без заплащане на дължимите неустойки. Разбира се пак имаше уловка – абонатът трябва да заплати всички дължими суми по фактури. Злополучната карта обаче така и не беше разпечатана, а няма как да излезе фактура за по-малко от месец. Пък и М-тел напоследък ги бавят с месец-два. 🙂 Така на приятелката ми ѝ се размина само с 5 лв. и някой и друг загубен ден (плюс малко потрошени нерви). За сметка на това пък си остава безценният опит. 🙂

Лично аз съм доволен от М-тел, много се радвам, че постъпиха както е редно и разрешиха проблема. Да си призная, когато пускахме жалбите силно се съмнявах, че ще има някакъв положителен ефект от тях. Но се оказа, че ефект има, не знам дали нашето не е просто късмет, но може би когато човек си търси правата все пак се намира кой да го чуе. Важно е само да има време и да му се занимава. Надявам се, че доста хора ще прочетат това и когато изпаднат в подобна ситуация няма да ги мързи да пишат жалби. Не, че успехът е 100% гарантиран, но дори и да си останете само с опита – струва си. 🙂  Все още няма отговор от КЗП, а от Хенди не смятам, че въобще ще получим (служителката, която ни прие жалбта в офиса им ни каза, че когато в Хенди пристигне подобна жалба, те просто я препращат на М-Тел). Но писането на жалби определено си струваше.

Ако получим отговор от КЗП, ще пиша. Ако ли не – също. 🙂

Примерна жалба

Поради въпроса как да се напише жалба (ние самите търсихме и питахме доста, накрая се получи в общи линии това):

До: Комисия за защита на потребителите

/или на когото я изпращате/

Жалба

от: трите имена на жалбоподателя

адрес, телефонен номер, електронна поща

 

срещу: Търговецът, който ви е измамил

 

на основание: Нарушение на чл. 4, ал. 1 и 2 от ЗЗП.

/във вашия случай може и да не са те, прочетете внимателно, ако имате познат юрист – консултирайте се/

Тук се описва кога и какво е станало. На коя дата, къде (адрес на обекта, в който е станала измамата) и какво – какво ви е било казано от служителите, кои са те, ако им знаете имената, и т.н.

Добре е да обобщите какъв точно е проблемът.

Също така, добре е да се обърнете с ясни искания по въпроса – дали искате да бъде спрян неправомерно създаден договор, или някой да понесе отговорност – на търговеца да му се направи проверка и т.н.

С уважение:

/Подпис/

Ние подадохме жалбата към КЗП директно в централното им управление, в София, пл. „Славейков“ 4А, ет. 3. Жалбата към М-тел подадохме в магазина им до площад „Славейков“, жалби към тях могат да се подадат във всеки техен магазин. Жалбата към Хенди пък пуснахме в централния им офис: гр. София, бул. „Шипченски Проход“ 63, ет. 3 (намира се в сградата на завод „Електроника“). Навсякъде искахме входящ номер, от М-тел го взехме след седмица, от друг техен магазин, в друг град, ако сте си оставили телефонният номер всичко е ОК. Не знам каква точно е процедурата за подаване на жалби по пощата и как се получава входящ номер тогава. Входящият номер на жалбата е важен, за да може после да проверите за резултат. КЗП има и териториални подразделения, ако се намирате по-близо до Русе, да речем. Вижте картата, която се намира на тази страница.

Измами в Handy

Вчера се оказа, че в Хенди-Тел лъжат хората както си искат. Мислех си, че човек може просто да внимава и да чете ситните буквички, но вече и това не ви спасява – служителите на разните му там магазинчета за телефончета лъжат най-нагло, и ако някой се върже – добре, ако не мине номерът – има и други клиенти.
Вчера следобед приятелката ми е отишла до магазина на Хенди във Фантастико, в Студентски град, за да си плати сметката. Там я излъгали, че М-тел са ѝ подарили карта за Loop. Условията за ползване били същите като на Loop UP2U. След няколко отказа от страна на приятелката ми да я вземе са ѝ казали, че тя няма право да откаже картата, а те са длъжни да ѝ я дадат. Казали ѝ също така, че ако не я използва от М-тел ще спрат картата автоматично, без някакви последствия. Тя се съгласила да я вземе, за да може да се махне от тия навлеци.
Оказала се с двугодишен договор за абонаментен план Loop 5 – т.е. има „минимално месечно потребление“ от 5 лв., което абонатът е длъжен да заплаща, дори и сметката му за месеца да е 50 стотинки. Ходихме до магазина на М-тел да попитаме дали наистина има такава „промоция“, оттам ни казаха да пуснем жалба в свободен текст. Върнахме се в Хенди да се оплачем, но там любезно ни обясниха, че договорът си е такъв, и че никой не е изкарал личната карта на клиентката насила.
Решихме да пишем жалба до М-тел, разтърсихме се из Интернет и какво ли не намерихме… От време насам във „Фейсбук“ е била създадена следната група. Попаднахме и на това: http://izlugan.com/index.php?go=signals&p=profile&signalId=1990. Както и на много други. Оказва се, че това не е някакво изключение, а обичайна практика, да не кажа търговска политика. Звъннах не един приятел за помощ при писане на молбата – оказа се, че и той имал същият проблем, на същото място, по същия начин. Само, че е завлечен с 10 лв./месец.

Резултатът – той каза, че ще пусне 3 жалби (на КЗП, М-тел и Хенди-Тел), решихме и ние да последваме примера му. Днес ходихме поред в Комисията за защита на потребителите, в Мтел и най-накрая в магазин на Хенди, откъдето ни препратиха към централният им офис на бул. „Шипченски проход“ 63, ет.3. Дори и нищо да не стане, поне ще сме спокойни, че сме сторили каквото е редно да се прави в такива случаи. Остава ни само да стискаме палци от М-тел да анулират договора без да искат неустойки. Ако сторят това, ще ги обичам много! 🙂 За тази изцепка М-Тел не носи никаква вина, но се надявам да постъпят правилно и да потърсят отговорност.

А на всеки, който ще каже „защо не четете под какво се подписвате, вие сте си виновни“, ще кажа, че това звучи също толкова смислено, колкото и следното: ако ви се наложи да подавате жалба заради това, че домът ви е взломен и ограбен, някой да ви каже „защо не сте си стояли вкъщи да си пазите имуществото?“. Едно е да прецакаш някой, защото не е гледал за звездички, друго е да си го лъгал в очите, докато не е поставил подпис. Подобни практики трябва да бъдат ограничавани и санкционирани, не трябва да подхождаме към тях на принципа „пазете се кой както може“.

Във всеки случай, препоръчвам да се избягват магазините „Handy“, начетохме се на измами с карти, телефони, гаранции и други такива. Същото може да се каже и за другите големи играчи – 2be и Germanos, справка с гугъл показва същите неща и в техните магазини. Пазете се!

По 8-ми Декември в Свищов

Тази година имаше дъъълги обсъждания къде ще идем на 8-ми Декември. То не беше Семково, Велинград, Велико Търново… В крайна сметка се разбихме на групички и с моята любима се присъединихме към колегите в Свищов – там отидоха и най-много от по-близките ни приятели. Изкарахме си чудесно, за себе си мога да кажа, че това беше най-добрия 8-ми Декември досега.

До Свищов…

Някой и друг час пътуване с влак, прекачване на Левски, закъснения на влакове, все нормални неща при пътуване с моя любим превозвач – БДЖ. В нашия вагон имаше и една шумна група студенти, които пътуваха за някъде другаде, но пък си почнаха празника още от влака – пийване, китари, чалга, Черно фередже… Ние пък, бидейки възпитаници на ФМИ™ си запълвахме времето с белот и други игри. Какво да ни прави човек… 🙂 Направи ми впечатление, че участъкът Левски-Свищов не беше електифициран (дали терминът е такъв не знам, няма и значение, и без това този блог почти никой не го чете). Веднъж стоварени на централна гара, започнахме да трупаме опит с местните таксиджии. Те очевидно бяха големи привърженици на поговорката „Ден година храни“. Като се започна едно скубане… Интересното беше, че с всяко следващо возене цената падаше, като се започне от 10 лв., мине се през 7 и 6, та при някои даже и за 5. Иначе таксиджиите бяха много услужливи, в една от колите, пълна само с колеги от мъжки пол дори са предложи да им докарат „студентки“, ако имат нужда. Не съм чул някой да се е възползвал от офертата, но важното е, че хората се стараят :).

Из Свищов…

Одрусани подобаващо,  се настанихме в спа-хотел „Перун“, намиращ се извън Свищов по пътя към Русе, в местността „Паметниците“ (за тях – после). Хотелчето е прилично, води се четиризвездно, макар на мен да не ми се стори чак толкова велико, но все пак това е само четвъртото ми ходене на хотел, ходил съм само на първият си 8-ми, на бала и на едно състезание, за което бях писал в стария ми блог и може да го публикувам и тук някога. Пак се отплесвам… Та, идеята ми беше, че разбирам от хубави хотели, колкото и свиня от кладенчова вода (примерно). Така или иначе хотелът беше наистина страхотен и ако някога трябва да ида пак до Свищов, и имам пари, ще ида пак в него. За нас, разбира се, беше доста евтинко, все пак е криза, хората искат клиенти, а и Свищов все пак не е прочут курортен град. Въпреки това е много приятен.

Стаята в хотела

Стаята, в която бяхме с Ива, беше доста просторна

Тъй като се настанихме в напредналия следобед, а вечеря в хотела не беше предвидена, решихме да се разходим до Свищов. Голяма група се довери отново на таксиджиите, но се образува една групичка от ентусиасти, които да ходят пеш, сгрени от идеята да се разтъпчат и да видят Дунава. Разтъпкване имаше, но от Дунав зърнахме съвсем малко, основното нещо, което се набиваше на очи беше мъглата. Минахме и покрай някакви разкопки на римско селище (Май се казваше Novae), които така и не посетихме. По пътя ми се наби на очи наличието на автобусни спирки и странното отсъствие на автобуси. Предположението ми, че в Свищов няма градски транспорт беше потвърдено от таксиметровия шофьор, който ни откара към гарата на връщане. В Свищов няма автобуси, но най-вероятно е имало, щом има толкова автобусни спирки. Вече се чувствам един по-горд жител на град Ямбол (нищо, че за последните две години съм прекарал в него по-малко от два месеца). Можи да гуворим мьеко, но пък си имами чавдарчита да нъ вуозят :).

Т̀е ти мечка

Аз и мечка.

След изморителната разходка до града се чухме с хората, заминали с таксита, те бяха отседнали в механа „Алеко“. Разбрахме, че е до къщата-музей на Алеко Константинов, която пък аз бях видял къде е в bgmaps.com. Полза от гледането ми, разбира се, нямаше; информацията, че къщата е на две пресечки от гарата не ни вършеше работа. За сметка на това пък имахме късмета да срещнем местен, който като разбра за проблемите ни предложи да ни заведе. Човекът беше доста възрастен на вид, каза, че отдавна не е ходил из града, но знае къде е къщата на Алеко и ще ни заведе. Аз си говорих с него по пътя, оказа се, че има правнуци, че наскоро се е грижил за негов близък, който и починал, че  е завършил Стопанската академия в Свищов и е работил като икономист (или счетоводител, вече не помня)  през целия си живот. Когато стихнахме до механата той ни сбра с едно „Елате тука млади да ви кажа една приказка“ и ни се представи официално. Слав(и) Славов, викали му „Чичо Сам“. Бил на 78 години. И ни изпя песничка, очевидно авторска, която гласеше горе-долу следното:

Я чуйте вие, млади хора,

плодете се без умора,

само недейте да се жените,

като мен да не загазите…

„Плодете“ следва да се замени с една друга дума, близка по звучене и смисъл, която аз няма да кажа, защото се старая да избягвам неприличните думички в блога си. 🙂 Въпросната песничка доведе до дружен смях сред мъжката половина на групата и до възмущение сред женската половина; Чичо Сам си тръгна по пътя (пътьом изтърси и нещо сексуално за балдъзата си) и ние влязохме на топло. Механата беше много хубава, на приятни цени и от колоните звучеше само хубава българска музика. Препоръчвам я на всеки, който мине през Свищов и търси подобно място.

Общо взето това бяха по-забележителните събития от първия ни ден в Свищов. На втория ден вече беше време за малко

Култура

Разгледахме местността „Паметниците“. Тук, през 1877 г. е бил десантът на руските сили. Оттук русите стъпват на българските земи и се започва освободителният им поход. Местността е пълна с памети на майори, подпоручици и други военни, загинали при операцията (бяха над 800). Един от тях, например, бил набучен на 9 щика и вдигнат на тях. Издъхнал от раните си в Зимнич. Видяхме и паметника на Александър II Освободител, видяхме отблизо е Дунав. Отсреща пък се виждаше румънският град Зимнич. Местността изглежда приятна за разходка, стига времето да е добро и може би сезонът да не е късна есен/зима.

Изглед към Дунав

Изглед от терасата към река Дунав

Паметникът на Александър II

Паметникът на Александър II

По-любопитна беше къщата-музей на Алеко Константинов – един от 100-те туристически обекта. Между другото, Алеко е основателя на Българския туристически съюз. Платихме си и за беседа, която беше доста интересна, аз осъзнах колко неща съм забравил от часовете по литература. Разказана ни беше част от семейната история на автора на „Бай Ганьо“, казано ни беше, че майка му е от Видин, като се пада далечен роднина на последният цар на Втората Българска Държава, че баща му е бил известен търговец в Свищов; беше ни обърнато внимание на факта, че къщата им не е във възрожденски стил, характерен за периода, а в европейски – има много стаи, отделни спалня, кухня, дори и вътрешна баня и тоалетна (!). В сградата, в една стъкленица е съхранено и сърцето на писателя. Пробито е, когато е извършено покушението срещу прителя му Михаил Такев. Куршум е рикоширал от рамката (?) на файтона, уцелил е Алеко в гърба  и е счупил ребро, което пък е пробило сърцето на писателя. Препоръчвам на всеки, който мине през Свищов, има време да я види и си пада по история и литература да посети къщата.

Стига толкова култура, гладни сме и искаме да хапнем, напред към нова механа, „Роса“, намираща се недалеч от къщата-музей. 🙂 След хапването с приятелката ми трябваше да търчим из магазините в последната минута, беше малко дразнещо, но се оправихме и се върнахме в хотела за празничната вечер.

По същество

В ресторантчето към хотела бяха приготвили маси и ги бяха заредили. Любопитното беше, че храната във вечерята беше представена само от салата и пържола, за десерта трябваше да се доплаща; но за сметка на това бяха осигурили доста пукница – по половин литър водка и една малка каничка с вино на всеки двама души. Явно хората се бяха подготвили, подлъгани от славата на алкохолните изстъпления на българските студиозоси. Ние не си изпихме всичко, де, надяваме се да не сме ги разочаровали. Освен стандартното за всеки празник ядене и пиене имаше и музика, разбира се – поп, рок, чалгийка. Имаше и танци. Вратът още ме наболява от headbang-а на някои рок парчета. А ако човек излезеше от хотела и погледнеше небето можеше да се наслади на кристално чисто небе и приятна гледка към Орион, Лъв, Андромеда, Голяма мечка и т.н. Вълшебна вечер.

Пламен и Ива

♥ Пламен и Ива ♥

Хорце

Бели рози, сиртакита, чудесии...

..и назад

Пътуването обратното беше свързано с двучасов престой на гара Левски (пази багажа!). Малко разтъпкване из градчето, хапване (имаше доста прилични дюнери). Имаше и къща-музей на Георги Парцалев, в която така и не се решихме да влезем (може някой друг път). Когато най-после пристигна влака от Варна се оказа, че в него пътуват същите студенти, чиито китари слушахме да отиване. Съдба… Във влака беше страхотна тъпканица, с хора насядали из коридорите и задръстващи движението и с купчини багаж. Не мога да разбера какъв е бил този интерес към пътуване с влака от Варна за София в четвъртък следобед. Важното е, че пристигнахме благополучно и нямаше други големи проблеми.

Снимка от Левски

Община Левски. Вдясно се вижда малко от къщата-музей на Георги Парцалев

Под чертата

Никога не си бях прекарвал толкова добре на 8-ми декември. Много е приятно да се откъснеш от ежедневието си и да разпуснеш. Още по-приятно е да си поговорите повече с хора, които виждаш почти всеки ден и да видиш колко готини са наистина. Надявам се и следващият 8-ми декември да е поне толкова добър. 🙂

Моето нищо

Моето нищо

Нямам нищо за казване,
а се мъча да пиша.
Нещо шепне отвътре,
ден след ден ме подтиква
да пропиша поезия.
Ала аз не умея.
Идват думи, които
строявам прилежно
и вкарвам във ритъм,
от който езикът подскача.
Завъртя ги насам,
после хайде обратно,
после идват ми нови
по-удобни и звучни
и увлечен във ритъма,
гонещ ред след ред римата,
по средата увисвам.
Няма смисъл
във моите стихове,
няма дарба,
или пък вдъхновение,
ала нещото шепне
и ме кара да пиша.
И ето, че пак,
без рима, без ритъм,
отново опитвам.
Развъртял химикалка
върху белите листи
лея синята кръв
на моите мисли.
Благородно!
Два-три реда написал,
аз се връщам обратно,
всичко пак препрочитам
и се радвам по детски.
На какво?
За какво са ми
моите стихове?
По-спокоен ли ставам
щом изцапам хартията?
Или може би искам
да получа признание?
От кого?
И защо ми е?
Как се трупат въпросите…
И когато изстрелям
поредната серия
тя отскача обратно
и се забива в плътта ми.
Мазохизъм.
Това ли е творчеството?
Да търсиш лекарство
за своите рани,
а то да ги кара
да кървят и да зеят?
Но не искам да спирам.
И дори да се смеят на
моите стихове,
и дори да ми казват,
че не мога да пиша,
и дори да са прави…
Аз ще пиша.
Защото отвътре напира,
защото го искам,
защото съм искрен,
защото го правя с любов.
А това е най-важното.
Аз ще пиша с любов.
Нека дойдат съмненията,
болката, страстите,
аз ще пиша за тях,
и ще пиша с любов.
Ако никой не дойде,
сам когато оставам,
аз ще пиша за нея,
самотата.
И ще пиша с любов.
Както в момента.
Нямах нищо за казване,
а прописах с любов.

04.10.08
Пламен Стоев

Ashes to ashes…

Часът е 4:04 сутринта (Time not found), а аз не мога да заспя от бурния вятър. Затова и седнах на компютъра. Направих нещо, което се канех да направя отдавна – да затрия стария си блог. Това беше първият ми опит да пиша редовно по нещо интересно. Несполучлив, в крайна сметка пишех в него от дъжд на вятър и след няколко месеца липса на активност реших, че вече е мъртъв. А аз исках „жив“ блог. И тъй като когато не се справя с нещо обичам да започвам отначало, вместо да продължа откъдето съм стигнал (отвратителен навик, с който се опитвам да се боря), се получи нещо като „Кралят е мъртъв – да живее кралят“. Направих си нов блог (този) и започнах да не пиша и в него :). Оказах се с един „мъртъв“ и един ни жив, ни умрял блог. Лапешка работа.

Но все пак този втори опит поне дотук се оказва по-успешен. Причината за това е, че днес аз не съм чак толкова различен от човека, който го създаде преди почти две години. Другият блог („чукчата“) беше неспасяем, защото с автора му споделяме само едното ЕГН. Не, че съм се променил из основи, но почти. Всъщност може би не съм, явно все още имам склонност към прекалено силни изказвания :).  Но наистина, в момента ме движат по-различни ценности, сякаш съм надраснал някои неща. Тогава исках да приема будизма за своя религия, днес религиозните ми убеждения се изчерпват с донякъде противоречивото „нерелигиозен вярващ“. Тогава бях решил, че вегетарианството е по-правилен начин на живот, сега не съм вегетарианец, макар да вярвам, че за нашето развито общество консумацията на месо е само ненужен навик; просто не мога да приема този начин на живот за себе си, не можах да прескоча неудобствата, свързани с него, а и честно казано, наистина нямам мисленето, което имат вегетарианците, при мен я няма връзката между сладкото, подскачащо из тревата зайче и бутчето в чинията ми. Тогава бях объркан и нещастен от един неуспешен опит за връзка (в това объркване се корени и уклона ми към будизма и вегетарианството), днес съм щастлив и спокоен в една топла и жизнена двегодишна връзка. И така нататък…

И к`ва стана тя? Почнах да пиша за стария ми блог, а десетина реда по-надолу вече пиша за себе си. Егоизмът е лошо нещо :). Почти съм сигурен, че и друг път съм правил подобно наблюдение. Какво пък, в крайна сметка мъртвият вече блог беше просто опит да изразя себе си. Дали ще пиша за него, или за мен – все тая.

От друга страна, „чукчата“ не е мъртъв наистина. Всички публикации, страници, че и коментари са внесени в този блог. С времето ще си ги разгледам и някои от тях ще бъдат публикувани наново. Със сигурност няма да направя достъпни всички, но ще запазя всички тях за себе си. Добре е някои неща да се помнят.

chukcha.wordpress.com (преди това chukcha.blogspot.com) просъществува от 17.02.2008 (наборче на република Косово, както бях изтъкнал веднъж) до 29.11.2010, като последната действителна публикация в него е от 05.08.2008. Слабичко, но пък човек се учи.