Archive for the 'хвърчащи листи' Category

Из „Житие и страдания грешнаго Пламена”

Мнозина люде, кога достигнат зрелост наместо да се задомят и да напълнят с радост сърцата на отците си, се поддават на изкушения и поемат по черни пътища, що ги водят към жълта сграда, где има повече жица и мамещи окото светлини, отколкото топли чувства.

Зад дверите на тая сграда младите люде попадат при други, що са били в нея от предишно време, и тия [другите] са с езици гъвкави и повратливи, та всяват смут в душите на младите, карат ги да вярват в машини, що не могат да се докоснат от ръка човешка, и ги объркват с магии – събират безкрайното в шепата си, а туй, що се побира в шепа, разтеглят до безкрайно.

И тия другите карат младите да си играят с числа, да ги редят в колонки и в редички, кога им е угодно – да унищожават числата едно с друго, докато нищо не остане. Кога на младите им додее, карат ги да си играят с букви и всякакви други писмена, дорде и те не им додеят. Туй свършено, започват да учат младите на езици нечестиви, що обръщат смисъла тъй, че кога поставиш знакове не на мястото им, излиза тъй, че нищо не си казал. И тия езици се разбираха само от бездушните машини  и от людете от жълтата сграда, а за другите хора и твари бяха непонятни, и те ги не разбираха.

(евентуално) Следва продължение…

Advertisements

Ashes to ashes…

Часът е 4:04 сутринта (Time not found), а аз не мога да заспя от бурния вятър. Затова и седнах на компютъра. Направих нещо, което се канех да направя отдавна – да затрия стария си блог. Това беше първият ми опит да пиша редовно по нещо интересно. Несполучлив, в крайна сметка пишех в него от дъжд на вятър и след няколко месеца липса на активност реших, че вече е мъртъв. А аз исках „жив“ блог. И тъй като когато не се справя с нещо обичам да започвам отначало, вместо да продължа откъдето съм стигнал (отвратителен навик, с който се опитвам да се боря), се получи нещо като „Кралят е мъртъв – да живее кралят“. Направих си нов блог (този) и започнах да не пиша и в него :). Оказах се с един „мъртъв“ и един ни жив, ни умрял блог. Лапешка работа.

Но все пак този втори опит поне дотук се оказва по-успешен. Причината за това е, че днес аз не съм чак толкова различен от човека, който го създаде преди почти две години. Другият блог („чукчата“) беше неспасяем, защото с автора му споделяме само едното ЕГН. Не, че съм се променил из основи, но почти. Всъщност може би не съм, явно все още имам склонност към прекалено силни изказвания :).  Но наистина, в момента ме движат по-различни ценности, сякаш съм надраснал някои неща. Тогава исках да приема будизма за своя религия, днес религиозните ми убеждения се изчерпват с донякъде противоречивото „нерелигиозен вярващ“. Тогава бях решил, че вегетарианството е по-правилен начин на живот, сега не съм вегетарианец, макар да вярвам, че за нашето развито общество консумацията на месо е само ненужен навик; просто не мога да приема този начин на живот за себе си, не можах да прескоча неудобствата, свързани с него, а и честно казано, наистина нямам мисленето, което имат вегетарианците, при мен я няма връзката между сладкото, подскачащо из тревата зайче и бутчето в чинията ми. Тогава бях объркан и нещастен от един неуспешен опит за връзка (в това объркване се корени и уклона ми към будизма и вегетарианството), днес съм щастлив и спокоен в една топла и жизнена двегодишна връзка. И така нататък…

И к`ва стана тя? Почнах да пиша за стария ми блог, а десетина реда по-надолу вече пиша за себе си. Егоизмът е лошо нещо :). Почти съм сигурен, че и друг път съм правил подобно наблюдение. Какво пък, в крайна сметка мъртвият вече блог беше просто опит да изразя себе си. Дали ще пиша за него, или за мен – все тая.

От друга страна, „чукчата“ не е мъртъв наистина. Всички публикации, страници, че и коментари са внесени в този блог. С времето ще си ги разгледам и някои от тях ще бъдат публикувани наново. Със сигурност няма да направя достъпни всички, но ще запазя всички тях за себе си. Добре е някои неща да се помнят.

chukcha.wordpress.com (преди това chukcha.blogspot.com) просъществува от 17.02.2008 (наборче на република Косово, както бях изтъкнал веднъж) до 29.11.2010, като последната действителна публикация в него е от 05.08.2008. Слабичко, но пък човек се учи.

Носталгия

Преди няколко дни отново опитах Savage: The battle for Newerth. Интересна мрежова игрица, микс между стратегия в реално време, стрелялка от първо лице и ролева игра. Има и сървайвъл хорър елементи, пъзели, jump&run и… не, това беше просто опит за шега :).

Докато със събратята зверове дружно колехме гадните хора, които си нямаха друга работа, освен да искат да заколят нас, се сетих как едно време (ехеее, преди има-няма 3-4 години :)) в Ямбол играехме същата игра в тесен кръг на онлайн и офлайн познати. Във форума на Оптинет се уговаряха срещи, някой правеше сървър и ставаха чудесни мелета в приятелска атмосфера. Не, че сега не стават, в официалните сървъри често се млатят по 60 човека и повечето са много учтиви, но не е същото, никога няма да е същото. Аз вече не съм толкова млад (ха-ха), няма ги и аверчетата – WarLord, dbkata, Kixo, Gargoyle, Duster, Falco, Arrows of Death и няколко други, които моля да ми простят, че не им помня никовете. 🙂 Извинявам се и за относително неправилното изписване на изброените имена, спомням си само, че мешаницата от големи и малки букви беше прилична :). Да си призная, тези игри и тази атмосфера ми липсват. Много ми се иска да има начин някой ден да се съберем за едно хубаво меле, но не виждам как ще стане, вече повечето сме студенти из всички краища на България, някои може даже вече да са в чужбина.

Освен това донякъде ми липсва да съм пак на 16, да нямам много-много отговорности и само да си гледам кефа. Но това няма да се върне, а и, честно казано, изобщо не съм недоволен от сегашния си живот, дори напротив, много ми е хубаво, щастлив съм и не искам да се връща нещо, или нещата да стават точно както ги искам (поне не всички неща). Но ще нося в сърцето си хубави спомени за „онова време“, което няма да се върне пак. Знам, че е смешно човек на 21 години да говори за „онова време“, но не ми пука.

А засега за разтуха ще отнеса няколко скалпа из мрежовите сървъри, много развеселява и разпуска :).

П.П. Всъщност, да си призная, в отнасянето на скалпове не ме бива много, но ми е приятно да съм полезен на отбора със събиране на ресурси, строене и лекуване на ранени. Всеки дава от себе си каквото може в боя, нали така? 🙂

Да имаш, или да бъдеш.

Туй е въпросът.

Освен това е и заглавие на книга от Ерих Фром. В нея се говореше за двата начина на живот – единият е „бъденето“, а другия „имането“. Хората ориентирани към „бъденето “ са дейни, създават, живеят, не се интересуват от материалното и т.н. все в този дух. Хората, избрали „имането“ се интересуват само от него, за тях са важни придобивките, контролът, а живеенето остава на заден план, т.е. не е важно да действаш, да твориш и да създаваш, а само да събираш и трупаш.

Разбира се, в книгата има много повече от това, което описах по-горе, не съм компетентен да говоря повече за нея, освен това изложих каквото ми е нужно. Защото нема да пиша много за тази книга (която иначе препоръчвам горещо), а за себе си, падам си малко нарцисист, все пак :).

След серия неудачи през последните дни съм достатъчно… ммм, искам да намеря по-човешка дума за „фрустриран“, обаче сега нищо не ми идва наум…, и изпитвам остра нужда да напиша нещо. Мислих за причините за своите неуспехи, и какво беше различно преди време, когато можех и правех повече. И си мисля, че различното е, че тогава просто правех повече неща. Създвах неща и ми беше приятно от това. Докато през последната година, дори повече от година съм в застой, започнал съм повече да „имам“ и по-малко да „бъда“. Сигурно доста хора са се уличавали в нещо подобно в един, или друг момент. При мен „имането“ няма как да е в материалния смисъл, нямам много материални блага :). При мен имането е малко по-различно, започнал съм да „имам“ духовно.

Чакайте да обясня. Под духовно „имане“ аз разбирам това: човек да приема информация, която обаче по никакъв начин да няма отзвук в самия него. Т.е. няма значение, че се четат „умни“ книги, а че в резултат на четенето нищо от мирогледа, а оттам и в поведението, не се променя. Също така, аз не консумирам некачествена стока, даже напротив, следя за новини някои от малкото стойности издания в България, понякога и от света, не слушам каквото ми падне, в списъка с филмите, които съм гледал, не преобладават екшъните и тийн комедиите, но… Какво от това? Има ли значение всичката тази  „духовност“, щом не ми се отразява по никакъв начин нито видимо, нито невидимо? Със същия успех можех и да не съм чел/слушал/гледал нищо. Пък и само като видя израза „… в списъка на филмите, които съм гледал…“… Звучи ми надменно, само му трябва някаква емотиконка с навирена брадичка и ще е перфектно.

Сещам се за реплика от един голям, според мен човек „Кому е нужно?“. Кому е нужно, наистина? Какво ми е дала всичката тази информация, освен възможността да се погледна отстрани, когато съм разстроен достатъчно (като в момента), и да направя на пръв поглед дълбокомислена и „учена“ констатация? „Аз съм духовно затлъстял“. И какво? Смешното е, че пиша тези редове с голяма доза съмнение и неверие и в самите тях, замислям се дали да не ги изтрия и да отида да правя нещо по-полезно. Но ще ги оставя, отдавна не съм писал толкова, количеството текст просто сгрява душата на графомана в мен :).

Може пък някой ден някой да попадне тук след тричасово безцелно ровене из Интернет, прочете този дълъг текст (може би трябва да добавя и картинка, за да стане по-привлекателен), и се поумисли. Съществува мизерният шанс да се окажа полезен на някого. Не е за изпускане, просто :). А е възможно този някой да съм аз самият, след една година, отново разстроен от нещо, решен да избие емоцията в буквички по екрана и препрочитащ тази публикация покрай другото. Кой знае?

Не смятам да пиша как ей-сега ще започна да творя редовно и да живея повече, лъгал съм се така и друг път. Мога да пиша и едно „нищо няма да обещавам, ще видим как се получават нещата, бла-бла“, обаче и това съм правил, та не си вярвам :D.

Може би ще напиша само едно „аз мога да творя и да обичам“. Не изглежда лошо за първа крачка. Стига да не се превърне в поредния духовен денк, бутнат в някой прашен ъгъл в главата ми и полазен от бръмбарите в нея.

Та…

Аз мога да творя и да обичам.

GNU/Freedom

In the last couple of days I saw so many pro- and anti- GNU/Free Software in Identi.ca, than I have seen in 2009. And, because 140 symbols weren’t enough for me, here is my opinion:

I think, that it’s right to call it GNU/Linux, and that GNU is important.GNU means values, GNU means freedom, and freedom means responsibilities. I fear that OSS will grow weak in the years, because it’s followers don’t have principles. And in the end we will have a few pieces of free software, used only to run proprietary applications, and therefore, we will have free software, which depends on a bunch of non-free components. You think this is good? Also, without GNU, nobody would ever knew anything about Linux. I mean, what do you think, that software companies would be eager to port their software, so it can work with the buggy, unfinished kernel of one then-unknown Finnish student? Seriously? 🙂 When thinking about GNU and Linux, remember the word „symbiosis“ 🙂

But I also think that saying to the people only  „you shouldn’t to this“ and „you should do that“ only gets them angry. The right way to me is „You shouldn’t do this because…“, and even than one must not sound restrictive, be it restriction for good, or bad. And also, what’s wrong with watching DVDs with VLC, if it’s legal? What’s wrong with buying a second hand iPod, putting rockbox on it, and use it to play OGGs? We will be free, if we do this, aren’t we?

And I think, that the path to freedom can be short, but it can also be longer. I was once using Windows XP, then I heard about „Linux“, then I made a dual-boot machine, I had Windows and Ubuntu. After a couple of months I was running only Ubuntu. After two years I learned more about GNU, I stopped using Skype, I stopped using Adobe Flash, and then – I switched to gNewSense. I was using gNewSense for one year. Now I’m back on Ubuntu, but I developed good habits. You won’t see me using Skype anymore, you won’t see me using RAR, and, when I can afford new, more freedom-respecting hardware (my current one works only with free drivers, but the radeon driver depends on some firmware in Linux, which can’t be found in a deblobbed kernel), you won’t see me running GNU/Linux distribution, that isn’t 100% free. So, I think that it’s better to help to the interested in GNU, tell them about the trouble with non-free software, and if they want, they can choose to use 100% free distribution. And, I just loved this.

Also, not everything is black and white. When you buy an Yeelong to support a vendor, that sells 100% free laptop, you also support the economy of a country, that is repressing it’s citizens’ freedoms. Compare that with this message. Contradiction?

While I was writing this this message appeared. And I say amen to that. We are here to inform, not to force the people to see the world the way we see it.

Have a nice day! 🙂

Честита нова година! :)

Докато изтичат последните минути от първия ден на новата година да се включа и аз. Нека новата година ни донесе щастие, успехи, здраве, късмет, любов… Както и изход от кризата, дето ту я има, ту я няма. 🙂 Да ни е честита новата 2010 година (сякаш е имало стара 2010…)!  Че малко време ни остава 🙂

There are no ordinary moments…

…казват в един хубав, според мен, филм – Peaceful Warrior. Това е филм от онези, които след като си гледал, си казваш „Ааа, ето това е смисълът на живота…“, или „Да, наистина е важно самото пътуване…“, а на другия ден псуваш градския транспорт и трафика, тюхкаш се, че са те прецакали с 5 стотинки на баничарничката и си мечтаеш за много пари… Това е от филмите, които всеки трябва да види, и за които всеки забравя на другия ден. „По дейтствителен случай“ т.е. по романа на Дан Милман „Way of the Peaceful Warrior“. Не съм я чел, но предполагам, че е книга, която след като си прочел казваш… а после… абе, разбирате ме.

Иначе – за самите идеи – „Ами да, така си е, така трябва да мислим…“ Трябва да изхвърлим боклука, трябва да не се притесняваме за миналото и бъдещето, да усетим текущия момент, да се изпълним с него, да забравим целите и да се концентрираме върху действията, да… …трябва да купя храна, да разходя кучето, да се видя с приятели, може да идем и на кино, да довърша онзи проект, да си купя нов телевизор, о, как искам да ида на море в чужбина, а съм напълнял отново, а онази жена, която видях на спирката… Шум. Купуваме и ядем храна, без да усещаме вкуса ѝ, ходим на кино, за да изгледаме някоя идиотска тийн комедия, или идиотски екшън и поне за час и половина да избягаме от себе си, пускаме телевизора, за да гледаме реклами и да се комплексираме от добре изглеждащите пластмасови тела, които ни показват… И наричаме това живот, с цялото си нахалство. „Смъртта не е тъжна. Тъжно е това, че повечето хора не живеят въобще.“  Работим като идиоти, за да имаме пари, надяваме се, че ще успеем в живота, ще се случи нещото, което сме искали цял живот (а.к.а. „нещото, за което сме родени“) и ще бъдем щастливи и всичко ще е наред. А дотогава? Поставяме си цели, ако можем, изпълняваме ги. И после какво? Нови цели, нова неудовлетвореност, ново безсилие. Накрая смърт. И след нас не остава нищо. А ако живеехме по друг начин, щяхме да сме живи във всеки един момент. Щяхме да можем да се радваме на истинските неща в живота. Щяхме да сме толкова силни, че да посрещаме своите трудности и да откликваме на чуждите. Щяхме да сме живели през целия си живот и… накрая смърт. Очарователно безсмислие. Всъщност, за успокоение на линеещата част от народонаселението –  животът ви не е нито по-лош, нито по-хубав от чийто и да е друг. И да искате, няма да го промените, той ще си бъде все така очарователно безсмислен. Ще се опитам (полууспешно)  да използвам метафора. Всички ние (и умните и тъпите, и просветените и пропадналите и т.н. се намираме в един безкраен океан, във всички посоки има само вода. Някои от нас потъват веднага, други решават първо да поплуват насам-натам. Накрая всички ни чака дъното. И все пак… поне на мен плуването насам-натам ми се струва интересно, определено по-интересно от директното потъване.

А утре ще съм забравил тези неща. Добре де, аз имам прилична памет, ще ги забравя чак вдругиден. И ще се сетя за тях пак при следващата хубава книга, или при следващия такъв филм. Но само с четене и гледане не става. С писане също, затова мисля да приключвам и да си лягам. 🙂