Archive for the 'филми' Category

Източни пиеси (Eastern Plays)

През последните две години излязоха някои филми, които станаха причина доста хора да се надяват, че има шанс българското кино да стане малко по-добро и по-съвременно. Край на представянето на грубата действителност с изнасилвания, край на влиянието на соц-а върху идеите и тъй нататък. Да си призная, не следя старателно българското кино, но след като видях „Дзифт“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и най-накрая – „Източни пиеси“, също си присъединявам към обнадеждените. 🙂

Особено след последния филм. Много съм щастлив, че го гледах след „Аватар“, защото контрастът между двата филма е убийствен. От една страна – Холивуд с огромния му ресурс, невероятните специални ефекти и високи технологии, целящ да те накара да повярваш в нещо нереално, а от друга страна – нискобюджетен филм, монтиран на лаптоп, изкаран почти изцяло на мускули, с минимално финансиране, който ти показва животът край теб. Няма специални ефекти, няма каскади. Просто е взето от живота край нас и е поставено на екрана. Излизайки от „Аватар“ човек има чувството, че е летял (то бездруго тия 3D очила размътват мозъка). Излизайки от „Източни пиеси“, имаш чувството, че филмът не е свършил (донякъде и защото докато го гледаш, нямаш усещането, че гледаш филм).

Първата дума, която ми идва наум, ако трябва да говоря за „Източни пиеси“ е „непринуденост“. Непринудени сцени, непринудени реплики. Всичко е като наистина. Странно е, през последните години луднахме по „риалити“ шоута, които са толкова реални, колкото и изтърканите холивудските бози. И от друга страна – този филм, който е реален, без да претендира за нищо. Без гръмки фрази и опит за нравоучения. От вас се иска само да седите и да гледате.

А режисурата е страхотна. Камен Калев е завършил Националната академия за киноизкуство във Франция. Тъкмо това ни трябва на нас – хора, които са били навън и са видели нови неща, хора, които не се страхуват да излязат от клишетата и са готови да направят нещо, напук на трудните обстоятелства. Искам да видя още от него. Вие искате ли? Ако искате, идете на кино, пет-шест левчета не са чак толкова много. С нетърпение очаквам да видя и следващият филм от Калев – „Островът“.

Но думата беше за „Източни пиеси“. Тъжно ми е, че много малко се говори за този филм. Ако отворите в повечето новинарски сайтове може да намерите тонове публикации за последните холивудски „шедьоври“. За „Източни пиеси“ има само 2-3 публикации, сякаш са го направили, колкото да не е без хич. Не е при абсолютно всички, но като цяло пренебрежението преобладава. Защо? Защо има повече написани неща по блоговете, отколкото по „официалните“ медии. Защо когато има риалити шоу навсякъде се говори, когато някои от участниците иде до тоалетната, а когато стане дума за нещо стойностно… Чалга до дупка и това е.

Лично аз искам да гледам „Източни пиеси“ отново. Не знам кога ще стане това, но ще го направя. Определено ще има какво още да видя, дори и на стотното гледане. Не мога да направя нищо повече, освен да го препоръчам горещо. Приятно гледане!

There are no ordinary moments…

…казват в един хубав, според мен, филм – Peaceful Warrior. Това е филм от онези, които след като си гледал, си казваш „Ааа, ето това е смисълът на живота…“, или „Да, наистина е важно самото пътуване…“, а на другия ден псуваш градския транспорт и трафика, тюхкаш се, че са те прецакали с 5 стотинки на баничарничката и си мечтаеш за много пари… Това е от филмите, които всеки трябва да види, и за които всеки забравя на другия ден. „По дейтствителен случай“ т.е. по романа на Дан Милман „Way of the Peaceful Warrior“. Не съм я чел, но предполагам, че е книга, която след като си прочел казваш… а после… абе, разбирате ме.

Иначе – за самите идеи – „Ами да, така си е, така трябва да мислим…“ Трябва да изхвърлим боклука, трябва да не се притесняваме за миналото и бъдещето, да усетим текущия момент, да се изпълним с него, да забравим целите и да се концентрираме върху действията, да… …трябва да купя храна, да разходя кучето, да се видя с приятели, може да идем и на кино, да довърша онзи проект, да си купя нов телевизор, о, как искам да ида на море в чужбина, а съм напълнял отново, а онази жена, която видях на спирката… Шум. Купуваме и ядем храна, без да усещаме вкуса ѝ, ходим на кино, за да изгледаме някоя идиотска тийн комедия, или идиотски екшън и поне за час и половина да избягаме от себе си, пускаме телевизора, за да гледаме реклами и да се комплексираме от добре изглеждащите пластмасови тела, които ни показват… И наричаме това живот, с цялото си нахалство. „Смъртта не е тъжна. Тъжно е това, че повечето хора не живеят въобще.“  Работим като идиоти, за да имаме пари, надяваме се, че ще успеем в живота, ще се случи нещото, което сме искали цял живот (а.к.а. „нещото, за което сме родени“) и ще бъдем щастливи и всичко ще е наред. А дотогава? Поставяме си цели, ако можем, изпълняваме ги. И после какво? Нови цели, нова неудовлетвореност, ново безсилие. Накрая смърт. И след нас не остава нищо. А ако живеехме по друг начин, щяхме да сме живи във всеки един момент. Щяхме да можем да се радваме на истинските неща в живота. Щяхме да сме толкова силни, че да посрещаме своите трудности и да откликваме на чуждите. Щяхме да сме живели през целия си живот и… накрая смърт. Очарователно безсмислие. Всъщност, за успокоение на линеещата част от народонаселението –  животът ви не е нито по-лош, нито по-хубав от чийто и да е друг. И да искате, няма да го промените, той ще си бъде все така очарователно безсмислен. Ще се опитам (полууспешно)  да използвам метафора. Всички ние (и умните и тъпите, и просветените и пропадналите и т.н. се намираме в един безкраен океан, във всички посоки има само вода. Някои от нас потъват веднага, други решават първо да поплуват насам-натам. Накрая всички ни чака дъното. И все пак… поне на мен плуването насам-натам ми се струва интересно, определено по-интересно от директното потъване.

А утре ще съм забравил тези неща. Добре де, аз имам прилична памет, ще ги забравя чак вдругиден. И ще се сетя за тях пак при следващата хубава книга, или при следващия такъв филм. Но само с четене и гледане не става. С писане също, затова мисля да приключвам и да си лягам. 🙂