Archive for the 'развлечения' Category

Из „Житие и страдания грешнаго Пламена”

Мнозина люде, кога достигнат зрелост наместо да се задомят и да напълнят с радост сърцата на отците си, се поддават на изкушения и поемат по черни пътища, що ги водят към жълта сграда, где има повече жица и мамещи окото светлини, отколкото топли чувства.

Зад дверите на тая сграда младите люде попадат при други, що са били в нея от предишно време, и тия [другите] са с езици гъвкави и повратливи, та всяват смут в душите на младите, карат ги да вярват в машини, що не могат да се докоснат от ръка човешка, и ги объркват с магии – събират безкрайното в шепата си, а туй, що се побира в шепа, разтеглят до безкрайно.

И тия другите карат младите да си играят с числа, да ги редят в колонки и в редички, кога им е угодно – да унищожават числата едно с друго, докато нищо не остане. Кога на младите им додее, карат ги да си играят с букви и всякакви други писмена, дорде и те не им додеят. Туй свършено, започват да учат младите на езици нечестиви, що обръщат смисъла тъй, че кога поставиш знакове не на мястото им, излиза тъй, че нищо не си казал. И тия езици се разбираха само от бездушните машини  и от людете от жълтата сграда, а за другите хора и твари бяха непонятни, и те ги не разбираха.

(евентуално) Следва продължение…

По 8-ми Декември в Свищов

Тази година имаше дъъълги обсъждания къде ще идем на 8-ми Декември. То не беше Семково, Велинград, Велико Търново… В крайна сметка се разбихме на групички и с моята любима се присъединихме към колегите в Свищов – там отидоха и най-много от по-близките ни приятели. Изкарахме си чудесно, за себе си мога да кажа, че това беше най-добрия 8-ми Декември досега.

До Свищов…

Някой и друг час пътуване с влак, прекачване на Левски, закъснения на влакове, все нормални неща при пътуване с моя любим превозвач – БДЖ. В нашия вагон имаше и една шумна група студенти, които пътуваха за някъде другаде, но пък си почнаха празника още от влака – пийване, китари, чалга, Черно фередже… Ние пък, бидейки възпитаници на ФМИ™ си запълвахме времето с белот и други игри. Какво да ни прави човек… 🙂 Направи ми впечатление, че участъкът Левски-Свищов не беше електифициран (дали терминът е такъв не знам, няма и значение, и без това този блог почти никой не го чете). Веднъж стоварени на централна гара, започнахме да трупаме опит с местните таксиджии. Те очевидно бяха големи привърженици на поговорката „Ден година храни“. Като се започна едно скубане… Интересното беше, че с всяко следващо возене цената падаше, като се започне от 10 лв., мине се през 7 и 6, та при някои даже и за 5. Иначе таксиджиите бяха много услужливи, в една от колите, пълна само с колеги от мъжки пол дори са предложи да им докарат „студентки“, ако имат нужда. Не съм чул някой да се е възползвал от офертата, но важното е, че хората се стараят :).

Из Свищов…

Одрусани подобаващо,  се настанихме в спа-хотел „Перун“, намиращ се извън Свищов по пътя към Русе, в местността „Паметниците“ (за тях – после). Хотелчето е прилично, води се четиризвездно, макар на мен да не ми се стори чак толкова велико, но все пак това е само четвъртото ми ходене на хотел, ходил съм само на първият си 8-ми, на бала и на едно състезание, за което бях писал в стария ми блог и може да го публикувам и тук някога. Пак се отплесвам… Та, идеята ми беше, че разбирам от хубави хотели, колкото и свиня от кладенчова вода (примерно). Така или иначе хотелът беше наистина страхотен и ако някога трябва да ида пак до Свищов, и имам пари, ще ида пак в него. За нас, разбира се, беше доста евтинко, все пак е криза, хората искат клиенти, а и Свищов все пак не е прочут курортен град. Въпреки това е много приятен.

Стаята в хотела

Стаята, в която бяхме с Ива, беше доста просторна

Тъй като се настанихме в напредналия следобед, а вечеря в хотела не беше предвидена, решихме да се разходим до Свищов. Голяма група се довери отново на таксиджиите, но се образува една групичка от ентусиасти, които да ходят пеш, сгрени от идеята да се разтъпчат и да видят Дунава. Разтъпкване имаше, но от Дунав зърнахме съвсем малко, основното нещо, което се набиваше на очи беше мъглата. Минахме и покрай някакви разкопки на римско селище (Май се казваше Novae), които така и не посетихме. По пътя ми се наби на очи наличието на автобусни спирки и странното отсъствие на автобуси. Предположението ми, че в Свищов няма градски транспорт беше потвърдено от таксиметровия шофьор, който ни откара към гарата на връщане. В Свищов няма автобуси, но най-вероятно е имало, щом има толкова автобусни спирки. Вече се чувствам един по-горд жител на град Ямбол (нищо, че за последните две години съм прекарал в него по-малко от два месеца). Можи да гуворим мьеко, но пък си имами чавдарчита да нъ вуозят :).

Т̀е ти мечка

Аз и мечка.

След изморителната разходка до града се чухме с хората, заминали с таксита, те бяха отседнали в механа „Алеко“. Разбрахме, че е до къщата-музей на Алеко Константинов, която пък аз бях видял къде е в bgmaps.com. Полза от гледането ми, разбира се, нямаше; информацията, че къщата е на две пресечки от гарата не ни вършеше работа. За сметка на това пък имахме късмета да срещнем местен, който като разбра за проблемите ни предложи да ни заведе. Човекът беше доста възрастен на вид, каза, че отдавна не е ходил из града, но знае къде е къщата на Алеко и ще ни заведе. Аз си говорих с него по пътя, оказа се, че има правнуци, че наскоро се е грижил за негов близък, който и починал, че  е завършил Стопанската академия в Свищов и е работил като икономист (или счетоводител, вече не помня)  през целия си живот. Когато стихнахме до механата той ни сбра с едно „Елате тука млади да ви кажа една приказка“ и ни се представи официално. Слав(и) Славов, викали му „Чичо Сам“. Бил на 78 години. И ни изпя песничка, очевидно авторска, която гласеше горе-долу следното:

Я чуйте вие, млади хора,

плодете се без умора,

само недейте да се жените,

като мен да не загазите…

„Плодете“ следва да се замени с една друга дума, близка по звучене и смисъл, която аз няма да кажа, защото се старая да избягвам неприличните думички в блога си. 🙂 Въпросната песничка доведе до дружен смях сред мъжката половина на групата и до възмущение сред женската половина; Чичо Сам си тръгна по пътя (пътьом изтърси и нещо сексуално за балдъзата си) и ние влязохме на топло. Механата беше много хубава, на приятни цени и от колоните звучеше само хубава българска музика. Препоръчвам я на всеки, който мине през Свищов и търси подобно място.

Общо взето това бяха по-забележителните събития от първия ни ден в Свищов. На втория ден вече беше време за малко

Култура

Разгледахме местността „Паметниците“. Тук, през 1877 г. е бил десантът на руските сили. Оттук русите стъпват на българските земи и се започва освободителният им поход. Местността е пълна с памети на майори, подпоручици и други военни, загинали при операцията (бяха над 800). Един от тях, например, бил набучен на 9 щика и вдигнат на тях. Издъхнал от раните си в Зимнич. Видяхме и паметника на Александър II Освободител, видяхме отблизо е Дунав. Отсреща пък се виждаше румънският град Зимнич. Местността изглежда приятна за разходка, стига времето да е добро и може би сезонът да не е късна есен/зима.

Изглед към Дунав

Изглед от терасата към река Дунав

Паметникът на Александър II

Паметникът на Александър II

По-любопитна беше къщата-музей на Алеко Константинов – един от 100-те туристически обекта. Между другото, Алеко е основателя на Българския туристически съюз. Платихме си и за беседа, която беше доста интересна, аз осъзнах колко неща съм забравил от часовете по литература. Разказана ни беше част от семейната история на автора на „Бай Ганьо“, казано ни беше, че майка му е от Видин, като се пада далечен роднина на последният цар на Втората Българска Държава, че баща му е бил известен търговец в Свищов; беше ни обърнато внимание на факта, че къщата им не е във възрожденски стил, характерен за периода, а в европейски – има много стаи, отделни спалня, кухня, дори и вътрешна баня и тоалетна (!). В сградата, в една стъкленица е съхранено и сърцето на писателя. Пробито е, когато е извършено покушението срещу прителя му Михаил Такев. Куршум е рикоширал от рамката (?) на файтона, уцелил е Алеко в гърба  и е счупил ребро, което пък е пробило сърцето на писателя. Препоръчвам на всеки, който мине през Свищов, има време да я види и си пада по история и литература да посети къщата.

Стига толкова култура, гладни сме и искаме да хапнем, напред към нова механа, „Роса“, намираща се недалеч от къщата-музей. 🙂 След хапването с приятелката ми трябваше да търчим из магазините в последната минута, беше малко дразнещо, но се оправихме и се върнахме в хотела за празничната вечер.

По същество

В ресторантчето към хотела бяха приготвили маси и ги бяха заредили. Любопитното беше, че храната във вечерята беше представена само от салата и пържола, за десерта трябваше да се доплаща; но за сметка на това бяха осигурили доста пукница – по половин литър водка и една малка каничка с вино на всеки двама души. Явно хората се бяха подготвили, подлъгани от славата на алкохолните изстъпления на българските студиозоси. Ние не си изпихме всичко, де, надяваме се да не сме ги разочаровали. Освен стандартното за всеки празник ядене и пиене имаше и музика, разбира се – поп, рок, чалгийка. Имаше и танци. Вратът още ме наболява от headbang-а на някои рок парчета. А ако човек излезеше от хотела и погледнеше небето можеше да се наслади на кристално чисто небе и приятна гледка към Орион, Лъв, Андромеда, Голяма мечка и т.н. Вълшебна вечер.

Пламен и Ива

♥ Пламен и Ива ♥

Хорце

Бели рози, сиртакита, чудесии...

..и назад

Пътуването обратното беше свързано с двучасов престой на гара Левски (пази багажа!). Малко разтъпкване из градчето, хапване (имаше доста прилични дюнери). Имаше и къща-музей на Георги Парцалев, в която така и не се решихме да влезем (може някой друг път). Когато най-после пристигна влака от Варна се оказа, че в него пътуват същите студенти, чиито китари слушахме да отиване. Съдба… Във влака беше страхотна тъпканица, с хора насядали из коридорите и задръстващи движението и с купчини багаж. Не мога да разбера какъв е бил този интерес към пътуване с влака от Варна за София в четвъртък следобед. Важното е, че пристигнахме благополучно и нямаше други големи проблеми.

Снимка от Левски

Община Левски. Вдясно се вижда малко от къщата-музей на Георги Парцалев

Под чертата

Никога не си бях прекарвал толкова добре на 8-ми декември. Много е приятно да се откъснеш от ежедневието си и да разпуснеш. Още по-приятно е да си поговорите повече с хора, които виждаш почти всеки ден и да видиш колко готини са наистина. Надявам се и следващият 8-ми декември да е поне толкова добър. 🙂

С извинения на Робърт Фрост

От много време се чудех как би звучало на български следното:

В крайна сметка, след доста напъни успях да сглобя ето това:

Отляво мислят, че на Пърл е писана Земята.
На Лисп е, казват вдясно.
Сега, когато понаучил съм и двата,
към тези с Пърл притегля ме душата.
Но ме е страх, че този мит неясен,
разочаровал би човек тревожен,
и ако трябва да го пренапишем ясно,
за край бих сложил
скоба дясна.

Ако по-нататък измисля по-добър превод, ще споделя и него. 🙂

Забавление с уеб камера

Тия дни ненадейно получих камера и още не мога да ѝ се нарадвам, затова си поиграх малко с нея и програмката Cheese. Ето ги и резултатите (да, знам, че малко приличам на идиот, по рождение ми е :))

Цветните линии по краищата на снимките са от бъгове в драйвъра. Свободни драйвъри, какво да ги правиш. :). А ефектите са от Cheese (само третата снимка е без ефекти 😀 ). Ако измисля нова простотия, ще покажа и нея, това е засега…

Рекурсия :)

Noooooooo...Ето какво става, когато пуснете VNC Server на своята машина и се вържете към него пак през нея. 🙂 Като малък ми беше много интересно, когато по телевизията до водещия има поставен екран, на който се вижда това, което се заснима в момента. Беше много интересно как се вижда водещ с екран, на който се вижда водещ с екран, на който се вижда водещ с екран, на който… Разбирате ме 🙂

П.П. За тези, които не знаят какво е рекурсия, ето го определението за „Рекурсия“ в Жаргон файла (хакерски речник):

Рекурсия: Вижте „рекурсия“. Също така вижте „опашкова рекурсия“

А определението за „опашкова рекурсия“ гласи:

Ако все още не ви е писнало, вижте „опашкова рекурсия“

А сега можете да потърсите в блога ми публикацията за „рекурсия“, ако ви се ще :).

Източни пиеси (Eastern Plays)

През последните две години излязоха някои филми, които станаха причина доста хора да се надяват, че има шанс българското кино да стане малко по-добро и по-съвременно. Край на представянето на грубата действителност с изнасилвания, край на влиянието на соц-а върху идеите и тъй нататък. Да си призная, не следя старателно българското кино, но след като видях „Дзифт“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и най-накрая – „Източни пиеси“, също си присъединявам към обнадеждените. 🙂

Особено след последния филм. Много съм щастлив, че го гледах след „Аватар“, защото контрастът между двата филма е убийствен. От една страна – Холивуд с огромния му ресурс, невероятните специални ефекти и високи технологии, целящ да те накара да повярваш в нещо нереално, а от друга страна – нискобюджетен филм, монтиран на лаптоп, изкаран почти изцяло на мускули, с минимално финансиране, който ти показва животът край теб. Няма специални ефекти, няма каскади. Просто е взето от живота край нас и е поставено на екрана. Излизайки от „Аватар“ човек има чувството, че е летял (то бездруго тия 3D очила размътват мозъка). Излизайки от „Източни пиеси“, имаш чувството, че филмът не е свършил (донякъде и защото докато го гледаш, нямаш усещането, че гледаш филм).

Първата дума, която ми идва наум, ако трябва да говоря за „Източни пиеси“ е „непринуденост“. Непринудени сцени, непринудени реплики. Всичко е като наистина. Странно е, през последните години луднахме по „риалити“ шоута, които са толкова реални, колкото и изтърканите холивудските бози. И от друга страна – този филм, който е реален, без да претендира за нищо. Без гръмки фрази и опит за нравоучения. От вас се иска само да седите и да гледате.

А режисурата е страхотна. Камен Калев е завършил Националната академия за киноизкуство във Франция. Тъкмо това ни трябва на нас – хора, които са били навън и са видели нови неща, хора, които не се страхуват да излязат от клишетата и са готови да направят нещо, напук на трудните обстоятелства. Искам да видя още от него. Вие искате ли? Ако искате, идете на кино, пет-шест левчета не са чак толкова много. С нетърпение очаквам да видя и следващият филм от Калев – „Островът“.

Но думата беше за „Източни пиеси“. Тъжно ми е, че много малко се говори за този филм. Ако отворите в повечето новинарски сайтове може да намерите тонове публикации за последните холивудски „шедьоври“. За „Източни пиеси“ има само 2-3 публикации, сякаш са го направили, колкото да не е без хич. Не е при абсолютно всички, но като цяло пренебрежението преобладава. Защо? Защо има повече написани неща по блоговете, отколкото по „официалните“ медии. Защо когато има риалити шоу навсякъде се говори, когато някои от участниците иде до тоалетната, а когато стане дума за нещо стойностно… Чалга до дупка и това е.

Лично аз искам да гледам „Източни пиеси“ отново. Не знам кога ще стане това, но ще го направя. Определено ще има какво още да видя, дори и на стотното гледане. Не мога да направя нищо повече, освен да го препоръчам горещо. Приятно гледане!

Социално

„Социални мрежи“. MySpace, Facebook, Last.fm, etc. etc. И милиони хора, цъкащи из сайтовете, качващи снимки, споделящи музикалните си вкусове, пишещи как са изкарали на последния купон. Регистрираш се и виждаш още N души, които слушат същата музика като теб, харесват същите филми и т.н. И се успокояваш, че на света има и други свестни хора. 🙂 Майната им на недостатъците – сульо и пульо могат да надзърнат в личният ти живот (е, да, можеш и да ограничиш достъпа, но все пак…). Сещам се за 1984 и микрофоните, поставени навсякъде, камерите, надничащи от всеки ъгъл. Все още не сме допряли дотам, но хората полека-лека си го правят сами. За какво ти е да слагаш камери и микрофони, хората сами описват всяка стъпка от живота си, всяко по-значимо според тях събитие. Масата сайтове имат съмнителни лицензионни споразумения, като могат да ги променят когато си пожелаят. Показателно е как last.fm спряха кранчето с безплатната музика онлайн, отрязвайки потребителите си, които са ги направили толкова популярни. 3€ може и да не са много, но са си 3€, а и никой не е давал пари на хората, за това, че са помагали за популярността на сайта, и че са изградили базата му от данни. И не само това, да вземем случая с наемателка, съдена заради публикация в Twitter, в която се оплаква от плесента в апартамента си. На пръв поглед далеч от реалния свят, хората забравят, че трябва да внимават какво казват пред много хора. А трябва ли да внимават? Къде отиде свободата на словото? Има ли я, няма ли я…

Аз съм решил да стоя на дистанция от подобни „блага“, не смятам да си правя акаунт във Facebook или MySpace, но все пак изкушението си го има. Най-малкото от любопитство как стават нещата. И ето ме, цъфнал с акаунт в libre.fm, където любознателния безделник може да види странните ми музикални вкусове. А от днес имам и микроблог, в identi.ca. За разликата от популярните им алтернативи, те използват само свободен софтуер, под GNU AGPL лиценз. Пък и като човек види най-популярните групи в identi.ca – Ubuntu, GNU, Python… Като за мен, дето се вика 🙂 И след като разгледах другите потребители какво видях? Доста хора използват GNU/Linux, има си група librefm, доста от тия хора четат онлайн комикси и играят свободни игри… Хм, също като мен. Имало и други луди. Да са живи! 🙂

П.П. Ето ми ги и акаунтите, ако някой се интересува:

В libre.fm (най-вероятно подлежи на промяна)

В identi.ca

Който иска, да ме следи  😛